Христо Раянов – „Трудният начин“

„В живота вече няма нищо интересно, той само излива върху хората цимента на своята монотонност, оставяйки ги неподвижни и същевременно тласкайки ги все по-напред във времето към техния край. Животът е банален като цитат на Оскар Уайлд – има някаква истина, но никой вече не му обръща внимание, защото на всички им е писнало някой да им го навира в очите. Хората ли са виновни, животът ли – не знам.“ (Раянов, 2013, стр. 20)

         При малко по-обстойно вглеждане в писането на младите писатели става видно, че те все повече започват да насочват вниманието си към живота и света, прокарвайки го през столичното битие. Постепенно, те започват да прозират, че нещо не е така, както трябва да бъде, има нещо неправилно, развалено, изкривено, обвито в мистерия и замаскирано от виновниците. Може да се приеме, че този напън идва и от младостта, от енергията и неизменното желание за бунт и противоборство. Но и не само. Натрупването на противоречия и грешки при управляващите, камарата от несправедливости, които заобикалят всеки в ежедневието му, агресията, лъжите, лицемерието и всичко подмолни елементи, съставляващи заобикалящия свят на почти всеки българин, няма как да не се превърне във вид вдъхновение и мотив за един или няколко пишещи млади. Да, вярно е, че не само те насочват вниманието на читателя към сюжети с подобна тематика, но все по-малко и все по-рядко се срещат произведения на млади или дебютиращи писатели, които да са на любовна тема, да съдържат в себе си приключенски дух, бодрия полъх на надеждата и наперения и горд поглед към светлия хоризонт на бъдещето. То вече е несигурно, мрачно и безинтересно, а любовта е отживелица, в която вярват заблудените души, на които им предстои да извървят дълъг път все още, за да се осъзнаят.

         Чрез този цитат в началото от книгата на Христо Раянов „Трудният начин“, се дава посока за размисъл върху една интересна тема, макар, навярно, да е била обект на доста дискусии. Дали наистина познаваме света? И наистина ли на хората им е писнало от баналността на живота? Той банален ли е? Лирическият разказвач говори за живота или за обикновеното човешко съществуване, простото пребиваване на тази земя?

         От един малък пасаж изникват доста въпроси, а това не е никак зле, защото авторът въвежда в размишленията на повествователя и самия читател. Но отклонявайки за малко фокуса от този текст и поглеждайки към цялата поредица от сборници на „Нова проза“, възниква нов въпрос: дали убеждението на Христо Раянов (естествено, трябва да се приеме, че не е задължително авторът да вярва изцяло и да се припокриват неговите мисли с тези на повествователя), че животът се е изтъркал, станал е банален и не може да предложи нищо ново, което води до повторения и сходства в произведенията, които се създават, не може да се сметне като мотив за решението на него, а и на другите разказвачи, да пишат предимно в Аз-форма, черпейки теми и мотиви от личните си животи, за да намерят различното, да създадат нещо ново и да излязат от вече познатото, повторяемото?

         Иначе този цитат е от „Богатството“ – първото произведение в книгата, което е разделено на отделни части, отделни истории, които проследяват обща сюжетна линия и които имат отделни заглавия. Повествованието е в Аз-форма, а главният герой се казва Иван. Историята започва със завръщането му в Божанско – родното село, където се завръща по работа след дълго отсъствие, заради живота в столицата, което дава препратки към класическия мотив за завръщането у дома след дълго скитане в търсене на себе си.

         Пушенето е един особен, може да се каже дори специален и интимен момент за всеки пушач. Един такъв специален момент създава повествователят, когато запалва цигарата и вдишва дълбоко дима.

         „А помниш ли цигарата, която не си искал да свършва? На която си се възхищавал – на аромат, на вкус, на успокоение. Това са най-тежките отношения. Сам изпитваш упояващата им отрова. Сам отдаваш съществото на тяхното въздействие. За добро или зло. Но рано или късно цигарата свършва. Изгаря. В тебе е останал само филтърът, който бързо изстива. С треперещи пръсти палиш нова цигара с надеждата новата да е също толкова добра. Но не е. Горчи. Закашя те. След няколко всмуквания вече те отвращава. А не е виновна, че е втора.“ (Раянов, 2013, стр. 9)

         Това обръщение към читателя във второ лице единствено число го доближава до разказвача, превръща четенето в близък разговор между двама. Сюжетът се разгръща последователно, плавно и внимателно. Диалозите изглеждат естествени, което е добре и е правилно, когато не се усещат спънки или колебания при прочитането им. Основната причина за завръщането на Иван в селото не се назовава в началото, а само се загатва и се запазва за един по-напреднал етап. Така капанът е заложен и може лесно да се улови вниманието на четящия. Но си личи и че Раянов умее да си служи с метафорите.

         Заглавията на отделните части са взети от реплики на герои в потока на речта. Намесен е мотивът за прокълнатото място, на което не може да се строи църква. Това е един познат мотив за литературните традиции и най-вече от прозата близо и след годините на освобождението. Присъства също и характерната за класическия български разказ опозиция на правата вяра и заблудените представи за нея. Образността на изказа в моментите, в които лирическият разказвач разсъждава или изказва своето мнение, било то за миналите години, за нощта, за времето и прочие, го украсява (изказа), прави го по-пъстър и плътен. Освен всичко друго, намесена е и легендата за Боян Магесник, син на цар Симеон. Една легенда от миналото е пренесена и съчетана с настоящето, със съвременната реалност. Легендата за прокълнатото злато и Боян Магесник оживява, стимулирана от човешката алчност, от заблудите на различните вярвания.

         „Случилото се предната вечер ми се струваше далечно, като нещо, което би трябвало да се е случвало преди векове. Не снощи! (Раянов, 2013, стр. 68)

         Думите на Христо Раянов са изпълнени със смисъл. Писането му е задълбочено, умно, разсъждаващо върху много аспекти от живота, а и от смъртта. Постоянно в текстовете му се срещат размишления и изводи, до които е стигнал. Среща се и нещо, което е характерно и за другите от „Нова проза“. Става дума за въвеждането на песни – било то само със споменаването на певеца и песента или цитирането на текст от песента. Като любим за Раянов може да се определи Джони Кеш. Негови песни „звучат“ и в разказа „Къщата“, чийто начало е с пряка реч, без въведения или описания.

         Героят на Христо Раянов е мислещ, разсъждаващ, опознаващ света, но и вече видял много от него. От изводите, които са представени на читателя и които, подобно на другите млади разказвачи, насочват към сливане на автора и повествователя, става ясно, че разказващият има натрупан опит и познания за живота, които споделя.

         „Къщата“ представлява история за къща, която убива, а бай Атанас е този, който иска да поправи всички несправедливости. Чрез тази къща, той прочиства света от хората, заслужаващи да идат в ада. В този текст (а и не само) сънищата са често срещано явление. Обикновено те са съдбоносни и са по скоро като видения и винаги носят някакво послание, раждат прозрение.

         „Аз ти давам най-великото нещо на света – възможността да решаваш кой ще живее и кой ще умре.“ (Раянов, 2013, стр. 91)

         Текстовете на Христо Раянов съдържат в себе си много теми и мотиви, които да се превърнат в повод за размисъл за мислещия четящ. Несъмнено, интерес предизвиква разказът „Българинът“. Събитията в него се развиват две години след обсадата на Йерусалим и триумфа на европейските рицари. Във времето, в което император на Византия е Йоан Комнин и в което няколко френски рицаря и техните двама оръженосци минават през българските земи по време на пътуването им към свещения град.

         В този текст има среща на две различни култури, които по онова време почти нямат допирни точки. Темата за родното и чуждото не е нова и е разглеждана през различни ракурси, като в повечето случаи, през чуждото се осмива българското. Тук обаче Христо Раянов привнася нов поглед върху срещата на родната култура с чуждата. Тази среща е издърпана назад във времето. Рицарите, носители на толкова много благородни ценности, попадат в непознати за тях земи, където се срещат с български старец, който авторът описва и представя като мъдрец. Този старец на име Боян им разказва историята за падането на България под византийска власт и за пленената българска войска от Император Василий Българоубиец, част от която е бил и самият Боян, останал вече с едно здраво око. Това е разказ, който е сякаш извадена глава от рицарски роман.

         „Вълкът“ е произведение, което има фрагментарна структура, а събитията се развиват във времето, покрай Втората световна война, в концлагера „Маутхаузен“. Вместо имена, хората там са с номера. Началото е тревожно, грубо. В последствие става ясно, че отделните части проследяват историята на момиче, тормозено в този концлагер, което след като се е измъкнало и е пораснало, пише книга и интервюира човека, който я е изнасилвал и мъчил и който носи прякора Вълка. Авторът излиза от границите на българското и на съвремието и се връща в едни мрачни времена за евреите и човечеството.  Заради майсторството на Раянов при изграждане на героите, читателят може в един момент дори да забрави, че думите, които чете и възприема, са плод и на художествена измислица, което говори добре за писането на автора.

         „Майката“ е един кратък разказ, който показва до къде може да доведе недоимъкът. Става въпрос за майка, която е принудена да даде едното си дете на друго семейство, защото тя и мъжът й не могат да му осигурят подходящия живот. Имена в този разказ не са използвани, не са и нужни, защото това е текст, който има за цел да изпрати нови послания, които да са повод за размисъл, да накара четящия до известна степен да се постави в такава ситуация. От тук вече тълкуванията могат да бъдат различни, а решението на майката да предизвика различни мнения.

Друг кратък разказ, в който повествованието също е третолично, е „Спасение“. Започва с описание на хората и обстановката в града. Той се явява събирателно място за различни типажи хора, които обаче са и толкова еднакви в отношението си към различното, разчупеното. Изважда се на показ човешкото бездушие и бездействие. Показани са характерни черти за българина, който предпочита да стои пред телевизора и да гледа отстрани, вместо да действа, да направи нещо. Подобно поведение на хората води до там те да бъдат определени като овце.

„Напук на клишето“ – с тези думи завършва друг кратък разказ – „Лятото“. И напук на заглавието, разказаното чрез този текст няма никаква връзка с лятото, освен това, че случката е развлекателна, забавна и закачлива – определения, които се вписват и в представата за лятно преживяване.

Последното произведение от този сборник – „По пътя (urban style)” – започва с познати и характерни образи за писането на Раянов – цигарите, музиката и град София (най-вече тролей номер „две“). Отново се вижда, че авторът има своите наблюдения върху обществото в столицата и ги представя на читателя, насочвайки вниманието на повествователя върху думите на някои младежи, върху хората на улицата и техните облекла, върху жестове и прочие. Използва и някои английски изрази.

„В мен ожесточена битка водят гневът, мъката, истеричният смях, сарказмът...“ – под диктовката на тези състояния протича цялата книга. Откритото писане на Христо Раянов може да бъде считано единствено като негов плюс. Но чрез тази книга се затвърждава и друго твърдение, а именно, че един голям процент от успешното създаване на много добро произведение се крие в сюжета. Определено може да се каже, че много са писателите, които умеят да пишат, но именно липсата на добър сюжет държи вратата към възхода заключена за тях. От този сборник изглежда така, като че ли Христо Раянов има средството за отваряне на подобни врати. Остава само да се види какво ще стане от тук нататък.

 

Раянов, Х. (2013). Трудният начин. София: Университетско издателство "Св. Климент Охридски".