Стоян Ненов – „Острови“

Самото стечение на обстоятелствата, устройството на света и въобще животът, постоянно води до възникването на нещо ново, неговото израстване и затвърждаване и неговото вехнене, изхабяване. За връзката на литературата с действителността е ясно, затова е нормално и процесите в нея да са също такива. Стоян Ненов е автор, който дебютира със сборника с разкази „Острови“ и е от онази вълна млади писатели, завършили магистърската програма „Литература – творческо писане“, които сега се представят на четящата общественост. По принцип, за самите текстове подобни детайли от живота на автора нямат особено значение, но разглобявайки тази книга, вглеждайки се в нейните структурни елементи, все пак е хубаво да се вземе предвид и това или най-малкото да се спомене, за да се знае от читателите.

         Прозата в „Острови“ е проза, която търси и преоткрива света. Показва го през погледа на млад автор, прокарващ действителността и собствения си свят през фантазията и въображението си. Има разкази, които са, както в първо лице единствено число, така и третолични, а има и такъв, в който двата типа повествование се вплитат, но за него ще стане дума впоследствие. Много важен обаче за един сборник е първият, защото той подхваща читателя, подготвя го и го настройва на някаква честота. Затова важна е ролята при подредбата на разказите още при подготовката за печатането на книгата. Тук първият носи заглавието „Il mostro” и веднага прави впечатление, че не е на български, което дава своите насоки за размисъл, като главният герой (Марко Боничи) е катерач италианец, а мястото на действието е в Алпите. Изрази като: „да прави гадни и тъпи неща“; „да се пребие като куче“; „копелета“; „цървиланковци“, говорят за една свобода и дори спокойствие у автора. Показател за смелостта и самочувствието му в начина на изразяване. Повествованието е третолично. Всевиждащият разказвач не се отделя от главния герой дори при падането му от скалата и летежа към смъртта. Точно в този момент, авторът подхожда и с доза хумор, описвайки мислите на героя като интервю, протичащо с ясната представа, че смъртта е съвсем близо. Показатели пък за самата смърт има достатъчно, още преди нейното случване. Като се тръгне от риска в самата професия на катерач, лошото предчувствие на Марко преди изкачването, подробното описание на това последно изкачване, за разлика от предишните. Към тези показатели може да се добави и разкъсаната структура на разказа. Той започва със събуждането на героя, след което се описва накратко катераческата му кариера и се стигне до това фатално изкачване. И въпреки моментните проблясъци на надежда, изглеждащи на читателя, а и на героя, като сламка за удавник, смъртта настъпва, при това по един брутален и грозен начин, разказан със спокойствие и хладнокръвие. Все пак финалът може да се приеме за положителен, включвайки мистериозния и дори леко фантастичен елемент.

Христо Раянов – „Трудният начин“

„В живота вече няма нищо интересно, той само излива върху хората цимента на своята монотонност, оставяйки ги неподвижни и същевременно тласкайки ги все по-напред във времето към техния край. Животът е банален като цитат на Оскар Уайлд – има някаква истина, но никой вече не му обръща внимание, защото на всички им е писнало някой да им го навира в очите. Хората ли са виновни, животът ли – не знам.“ (Раянов, 2013, стр. 20)

         При малко по-обстойно вглеждане в писането на младите писатели става видно, че те все повече започват да насочват вниманието си към живота и света, прокарвайки го през столичното битие. Постепенно, те започват да прозират, че нещо не е така, както трябва да бъде, има нещо неправилно, развалено, изкривено, обвито в мистерия и замаскирано от виновниците. Може да се приеме, че този напън идва и от младостта, от енергията и неизменното желание за бунт и противоборство. Но и не само. Натрупването на противоречия и грешки при управляващите, камарата от несправедливости, които заобикалят всеки в ежедневието му, агресията, лъжите, лицемерието и всичко подмолни елементи, съставляващи заобикалящия свят на почти всеки българин, няма как да не се превърне във вид вдъхновение и мотив за един или няколко пишещи млади. Да, вярно е, че не само те насочват вниманието на читателя към сюжети с подобна тематика, но все по-малко и все по-рядко се срещат произведения на млади или дебютиращи писатели, които да са на любовна тема, да съдържат в себе си приключенски дух, бодрия полъх на надеждата и наперения и горд поглед към светлия хоризонт на бъдещето. То вече е несигурно, мрачно и безинтересно, а любовта е отживелица, в която вярват заблудените души, на които им предстои да извървят дълъг път все още, за да се осъзнаят.

         Чрез този цитат в началото от книгата на Христо Раянов „Трудният начин“, се дава посока за размисъл върху една интересна тема, макар, навярно, да е била обект на доста дискусии. Дали наистина познаваме света? И наистина ли на хората им е писнало от баналността на живота? Той банален ли е? Лирическият разказвач говори за живота или за обикновеното човешко съществуване, простото пребиваване на тази земя?

         От един малък пасаж изникват доста въпроси, а това не е никак зле, защото авторът въвежда в размишленията на повествователя и самия читател. Но отклонявайки за малко фокуса от този текст и поглеждайки към цялата поредица от сборници на „Нова проза“, възниква нов въпрос: дали убеждението на Христо Раянов (естествено, трябва да се приеме, че не е задължително авторът да вярва изцяло и да се припокриват неговите мисли с тези на повествователя), че животът се е изтъркал, станал е банален и не може да предложи нищо ново, което води до повторения и сходства в произведенията, които се създават, не може да се сметне като мотив за решението на него, а и на другите разказвачи, да пишат предимно в Аз-форма, черпейки теми и мотиви от личните си животи, за да намерят различното, да създадат нещо ново и да излязат от вече познатото, повторяемото?